Великденският остров

Великденският остров

Великденският остров (наричан още Рапа Нуй) е островно владение на Чили в Тихия океан. Островът се намира на 3 600 км западно от Чили и 2 075 км източно от островите Питкерн и е едно от най-изолираните места в света. Островът е създаден от три вулкана: Поике, Рано Као и Теревака.
Първият европеец, който посещава острова, е холандският адмирал Якоб Рогевен на Великден, 5 април 1722 г. Това е причината островът да бъде наречен Великденски. Когато пристигнал на острова, той заварил 2 000-3 000 души коренно население. По-късно посещения на Великденския о-в правят и капитан Джеймс Кук, капитан Жан-Франсоа дьо Лаперуз, както и моряци от първата руска околосветска експедиция (1803-1806 г.) ръководена от И. Ф. Крузенщерн. През 1786 г. френският изследовател Жан-Франсуа Гало посетил острова и направил цялостна карта.

На Великденския остров се намират т. нар. моаи – уникални причудливи каменни статуи. Те изобразяват човешки фигури и са с различни височини – от 1 до 9-11 метра. Броят им е около 900. В каменна кариера на острова се намират много недовършени и съответно неизправени фигури, една от които е трябвало да бъде висока повече от 20 метра. Не е ясно кога точно, как и защо са били издигнати статуите, но видът на недовършените статуи говори за това, че производството им внезапно е било прекратено.
В кратера на най-големия вулкан на острова Рано Кау се намира Оронго – церемониално селище с 53 къщи от камъни без прозорци и врати, а само с един отвор за провиране. Казват, че като постоиш в някоя от тях 1-2 минути, очите ти започват да виждат в мрака, а изкачвайки се обратно нагоре, виждаш заровени моаи, като видимите от тях са около 395, а за броя на останалите се гадае.
Освен моаи друга мистерия на острова е т.нар. „Пъп на Света“. Казват, че това е най-кръглият камък, носещ тайните на всемира, събиращ най-важните енергийни линии на Земята. Следващата мистерия са пещерите – те са под цялата повърхност на острова и можеш да бродиш из тях с месеци.
Предполага се, че Великденският остров е бил заселен между 300-1200 г. от н.е. от полинезийци. В периода на най-голям разцвет на културата на Рапа Нуи (16-17 в.) вероятно там са живели 10 000-15 000 души. Те били обособени в два различни народа – „дългоухи“ и „късоухи“. „Дългоухите“ били по-многочислени и облагодетелствани, докато „късоухите“ заемали подчинено положение. Смята се, че „късоухите“ осъществили въстание, вследствие на което „дългоухите“ били напълно избити. Постепенно, поради непрекъснатите войни и човешката дейност, която редуцирала и без това ограничените ресурси, културата на Рапа Нуи западнала, населението намаляло и се отдало на канибализъм и робовладелчески отношения.

През втората половина на 19 в. голяма част от жителите на острова били пленени и натоварени на кораби като роби, за да работят на плантации в Перу. Това довело до временно ограничаване броя на населението на о-в Рапа Нуи до само 111 човека през 1877 г. През 50-те години на 20 век знаменитият норвежки пътешественик Тур Хайердал посетил острова. Той развил теорията, че Великденският остров е бил заселен от жители на Древно Перу. Тази теория остава недоказана.

Рапа Нуи е единственото място в Тихия океан, където била разработена местна писменост, наречена ронго-ронго. За съжаление тя не е разчетена и до днес.

Средната температура е 25 градуса през януари и 19 през юли.

http://patuvai.com/viewstate.php?id=38

Музеят Прадо – Испания

Музеят Прадо се създава въз основа на испанските кралски колекции през 1819 г. В неговата богата сбирка намират място картини на испански художници и прочути майстори от времето на Ренесанса в Италия, представители на Северния ренесанс, както и отделни творци от Фландрия и Франция работили през ХVII век. Като цяло, колекцията на музея Прадо включва творби от Ренесанса до средата на ХIХ век. Най-представителнаа и най-пълна е частта посветена на испанската живопис. Ако при откриването на музея в него има 311 картини, през 1821 г. те нарастват на 512, за да достигнат сега 3 200, експонирани в 115 зали.
Началото на кралската колекция от картини на известни художници се полага от Карл V (1516-1556). Запазени са инвентарни описи на закупените от него платна. С особено уважение той се отнася към произведенията на Кореджо и Пармиджанино. За придворен художник е назначен Тициан, който единствено е имал право да рисува портрети на краля – “Император Карл V на кон” 1548 г. При приемника му Филип II (1556-1598), традицията се утвърждава. Тициан рисува един от най-реалистичните портрети на младия крал в доспехи.
Управлението на Филип II е свързано с големи военни успехи и завоевания. Благодарение и на икономическата мощ на кралството, неговият монарх успява да закупи големи колекции с картини на италиански и нидерландски майстори. Второто половина на ХVI век е времето на католическата реакция след Ренесанса, а Испания играе водеща роля в католическият свят. В мадридския двор се дава простор на мистицизма и аскетизма. Любимият художник на Филип II е Йеронимус Босх. Неговите религиозни, мистични картини изпълват покоите на краля в новата му резиденция – манастира “Св. Лаврентий” и двореца Ескуриал.Точно по това време в Испания пристига избягалият от Крит художник Доменикос Теотокопулис (1548-1625), станал по-късно световно известен с испанското си прозвище Ел Греко (Гъркът). При Филип III (1598-1621), кралската колекция се обогатява с “Благовещение” на Фра Анжелико и картини на Рубенс.
Най-голям колекционер сред испанските монарси е Филип IV (1621-1665). По време на неговото управление се закупуват картини от всички краища на Европа. Най-голямата част от колекцията на екзекутирания английски крал Чарлз I пристига в Испания, благодарение на предприемчивите кралски пратеници на разпродажбата в Лондон. Сред многобройните картини са шедьоврите на Мантеня – “Смъртта на Богородица”, Рафаел – “Светото семейство”, Дюрер – “Автопортрет” и много други творби на Тициан, Тинторето, Веронезе и др.
През 1628/29 г. с дипломатическа мисия в Мадрид пристига Питер Паул Рубенс. Освен като посланик на Нидерландия, той изпълнява и редица поръчки на краля. По време на престоя си се среща с младия придворен художник Диего Веласкес, върху който оказва голямо духовно влияние. След смъртта на Рубенс през 1640 г., голяма част от личната му колекция и повечето творби от късния му период са откупени от испанският губернатор на Фландрия Фердинанд (брат на Филип IV). Така в музея Прадо преминават “Автопортрет” на Тициан, “Целувката на Юда” и “Коронясването с трънен венец” на Ван Дайк, “Трите грации”, “Градината на любовта”, “Селски танц”, “Портрет на Мария Медичи” на Рубенс и др.
В музея Прадо централно място сред творците на ХVII век заема Диего Веласкес. Дълбоко реалистично, неговото изкуство утвърждава хуманизма и преклонението пред човека и неговата личност. Ето защо, той не е само придворен художник оставил галерия от портрети на Хабсбургите, а национален художник, пресъздал в своите творби библейски сцени, антични мотиви и съвременни пейзажи. Веласкес пътува два пъти до Италия и се завръща с богати колекции от ренесансови картини на Тициан, Паоло Веронезе, Басано, Рафаел, Пармиджанино и др. Така прецизно събрана, огромната кралска колекция, не бива да се разделя и изнася извън двореца, според завещанието направено от Филип IV три дни преди смъртта му през 1665 г. Завещанието се спазва до момента в който на испанския трон е издигнат със силата на щиковете Жозеф Бонапарт. В знак на признателност на своя непобедим брат, той изпраща на Наполеон 50 картини, най-добрите произведения на испанската школа, влезли в колекцията на Лувъра.
С идването на испанския престол на първият крал от династията на Бурбоните – Филип V (1700-1746), се променят и вкусовете в двора. Внукът на Луи ХIV е израснал във Версай и няма нищо общо с мистицизъм и религиозен фанатизъм. В двореца се появяват картини на Снайдерс, Брьогел и Мурильо. При Филип V е създадена Академията на изобразителните изкуства “Сан Фернандо”.
По време на управлението на Карл III (1759-1788) и Карл IV (1788-1808) католическата реакция в Испания отново се надига, картините с голи тела на Тициан, Рубенс и Дюрер са събрани за да бъдат изгорени. Благодарение на придворният художник Менгс и маркиз де Санта Крус творбите са спасени, като са затворени в специална закрита зала на двореца, а по-късно преместени в Прадо, без да са експонирани до 1833 г. При Карл III започва строителство на музей на естествените науки в парка Прадо, но при неговия приемник строителството е прекратено. На 25 юни 1786 г. за придворен художник е назначен Франсиско Гоя. В дворцовата колекция влизат изработените от него портрети на кралското семейство и на отделни негови членове. Творчеството на Гоя е тясно свързано с историческите поврати в съдбата на испанския народ. По време на френската окупация той създава творби разкриващи героизма на испанската съпротива срещу чуждото господство, както и ужасите на войната. Последният период от неговия живот във Франция е свързан с творби, които постъпват в родината му едва в края на ХIХ и началото на ХХ век.
След войни и окупации на испанския престол през 1814 г. отново се завръщат представителите на Бурбоните. Отново на дневен ред идва създаването на музей по подобие на Лувъра, в които да влезе кралската колекция от картини. По инициатива на Академията “Сан Фернинандо” започва реконструирането на двореца Буенависта, но породи финансови и други причини след пет седмици строителството е преустановено. При тази ситуация, Фердинанд VII (1808-1833), издава Указ от 26 декември 1814 г. с който се определя новият художествен музей да се помести в сградата на строящият се Музей на естествените науки в парка Прадо.
Сградата на музея Прадо преживява 30-годишен период на строеж. Проекта е изработен през 1785 г. от арх. Хуан де Вилануева и под негово ръководство започва строежа. Сградата е почти готова, но по време на шест годишната френска окупация е изоставена и започва да се руши. Ето защо крал Фердинанд VII решава тя да се завърши и в нея да се разположи кралската колекция от картини. Под ръководството на арх.Антонио Лопес Агуадо музейната сграда е завършена и тя става един от символите на испанския архитектурен класицизъм. Планът на сградата е удължен, а централната и част доминира със стройната си колонада. Двете галерии и страничните павилиони създават внушителност и функционалност на музейната сграда. Масивността на постройката допринася за стабилни климатични условия в експозиционните зали независимо от резките температурни колебания извън нея. Богатото разнообразие на вътрешната планировка дава възможност за поставяне на различни акценти в експозицията. Разположението на зданието дава възможности за бъдещо пристрояване в посока на парка.
Тържественото откриване на музея Прадо се осъществява на 19 ноември 1819 г. като Кралски музей на живописта. Тогава се изтъква, че целта му е да дава знания, да възпитава художествен вкус, както при учениците, така и при професорите в Художествената академия, а също и чужденците, за да се създаде на Испания слава, която тя заслужава. В колекцията са включени 311 картини, 43 от които на Веласкес. За директор е назначен маркиз Санта Крус, който полага големи усилия за попълване на музея с картини от различните кралски дворци. През 1821 г. излиза вторият каталог на музея, включващ описанието на 512 картини от тях 194 на майстори от Италианската школа. Постепенно управлението се поема от художници, а аристокрацията остава на заден план.
През 1868 г. избухва Испанската революция провъзгласяваща страната за република. Кралската собственост, включително и Кралския музей Прадо е национализирана. Музеят Прадо става държавна собственост, под това име се издава и каталога през 1873 г., така той добива и световната си известност.
Сега в музеят се съхраняват над седем хиляди произведения на изкуството от които три хиляди картини, 500 скулптури и 4000 рисунки са експонирани, като са разпределени в следните отдели: испански майстори, италиански майстори, северноевропейски майстори и френски майстори.
Испански майстори включва най-високите постижения на испанската художествена школа от Средновековието до началото на ХIХ век. Колекцията е разположена на двата етажа в централната част на музейната сграда. На първият етаж са експонирани многобройни образци на църковната живопис – главно олтарни картини. На вторият етаж са изложени картините на Ел Греко, Веласкес и портретите на Гоя.
От ранният период на Ел Греко е представена композицията “Троица”. В нея той съчетава ренесансовата кръгова композиция, усвоена от венецианските майстори, с византийското композиционно движение развиващо се от долу на горе. В “Светото семейство” Ел Греко пресъздава ненадминато естествено топлото майчино чувство и умиление. От запазените му портрети най-впечатляващи са – “Портрет на лиценциа Йероним Кебалос”, “Мъж с ръка на гърдите” и др.
Най-известните творби на Веласкес се съхраняват в музея Прадо. Към най-ранните му картини се отнасят – “Пиячи”, “Портрет на Филип IV в цял ръст”. Сред античните сюжети рисувани при първият му престой в Италия се откроява “ковачницата на Вулкан”. Единствената му батална творба “Предаването на ключовете на Бреда” е предназначена да краси “Залата на кралството”. Сред портретите рисувани от Веласкес се открояват “Портрет на Филип IV на кон”, “Кралица Изабела Бурбонска”, “Портрет на инфант Балтазар на кон”. Сред най-забележителните му пейзажи са – “Вила Медичи към пладне” и “Вила Медичи към края на деня”. От последният му творчески период са мадридския “Портрет на Филип IV”, “Портрет на Мариана Австрийска”, “Менини” и “Перачки”.
Музеят Прадо притежава най-представителната колекция от творби на Гоя. Тук се пазят картини и стенописи, картони за гоблени, известните графични поредици – “Капричос”, “Ужаси на войната”, “Деспаратос”, “Кентавромахия” и многобройните портрети. На централно място в кръглата зала е експониран световно известният групов портрет на семейството на Карл IV. Картината се отличава с безпощаден реализъм. С изключение на детските лица, които излъчват нежност и привлекателност, всички останали властнически особи са противопоставени един на други чрез психологическите им портрети. Представителността и парадността на картината се постига чрез разкоша и блясъка на одеждите на кралската фамилия.
Известните махи на Гоя са рисувани през 1797-1799 г. в двореца “Росио” на херцогиня Алба в Андалусия. При завършването на картините те са поставени в две рамки припокриващи се, от долу “Голата маха” и “Облечената маха” от горе. В музея Прадо те са предадени през 1901 г. от Академията “Сан Фернандо”.
Италианските майстори са втората по големина колекция експонирана в музея Прадо. От ранно ренесансовите художници тук е представен Фра Беато Анжелико с “Благовещение” изобразено върху олтара на църквата Санто Доминго във Фиезоле. През 1611 г. той е закупен от Испания, а от 1861 г. е в Прадо. Три картини на Ботичели са част от илюстрациите към новелата “Историята на Настаджо дели Онести” от Декамерон. Андреа Мантея присъства в експозицията с един от най-добрите си шедьоври “Смъртта на Богородица”. Рафаело Санти е представен с няколко картини, най-значителната между които е “Портрет на кардинал”. Тициан рисува три портрета на Карл V и на неговата съпруга. Най-интересна е картината “Император Карл V на кон”, по време на битката при Мюлберг на Елба срещу протестантите. Една от най-известните творби на Тициан е “Вакханалия”.Картината е много живописна с богати тонове и полутонове пресъздаващи веселието от празника на бога на виното Дионисий. Последна от богатата колекция картини на Тициан е неговият “Автопортрет” създаден на 94 годишна възраст. В Прадо са представени и картини на Паоло Веронезе, Тинторето и др.
Северноевропейските майстори са представени твърде разнообразно в експозицията на Прадо. Колекцията от картини на художници от Нидерландия и Фландрия не е много богата. Хуберт и Ян ван Ейк са показани с “Фонтанът на милосърдието и триумфът на Църквата над Синагогата”. Други нидерландски майстори включени в експозицията са: Робер Кампен, Рогир ван дер Вейден, Дирк Боутс, Ханс Мемлинг, както и най-голямата сбирка в света от картини на Йеронимус Босх. От Албрехт Дюрер в Прадо се намират: “Автопортрет”, “Адам и Ева”, “Портрет на неизвестен мъж”.
Една от най-богатите сбирки от картини в музея Прадо е на Питър Паул Рубенс. Вече стана ясно по какъв начин тази колекция се събира от испанските му поклонници. В залите са експонирани: “Поклонение на влъхвите”, “Нимфите на Диана и сатирите”, “Съдът на Парис”, “Трите грации”, “Диана и Калиопа”, “Градината на любовта” и др. Представени са с отделни картини и неговите ученици Ван Дайк, Якоб Йорданс и Франс Снайдер.
Френските майстори са най-слабо застъпени. Техните творби са от ХVII и началото на ХVIII век. Главни представители на френската художествена школа по това време са Никола Пусен, Клод Лорен, Антоан Вато и др. В музея Прадо Пусен е представен с “Парнас”, “Триумфът на Давид”, “Идеален пейзаж”. Клод Лорен е известен пейзажист,който умело представя слънчевите отблясъци върху водата в “Намиране на Мойсей” и “Отплуването на св. Паола от Остия”. Вато е майстор на пресъздаването на емоциите и настроенията – “Празник в парка”.
На музея Прадо предстои голямо обновление. На 15 октомври 1995 г. международно жури избира един от проектите за построяване на нови експозиционни зали на площ от 29 до 49 хил. кв. м. По такъв начин най-важният туристически обект на Испания ще разшири възможностите си за експониране на огромната си колекция и ще даде възможност туристическият поток който сега годишно е над 1,6 млн.д. да се увеличи. Дискусиите около реконструкцията на музея продължава сред испанската общественост.

Литература:
Gaya Nuno, Juan Antonio et al. Museos de Madrid. Madrid, Editorial Everest, 1983
Jahn, J. Der Prado. Leipzig, 1972
Lorente, Manuel. Prado II. Muenchen, Wilhelm Goldmann Verlag, 1963
Urbina, Jose Antonio de. Der Prado: Europaeische Malerei ausserhalb Spaniens. Muenchen, Verlag C.H. Beck/Scala, 1988
Urbina, Jose Antonio de. Der Prado: Spanische Malerei. Muenchen, Verlag C.H. Beck/Scala, 1988
Иванова,В., К.Прашков, Колекции живопис в музея Прадо, С. 1984
Малицкая, К.М. Музей Прадо. Мадрид. Москва, Изобразительное искусство, 1971

История на Хавайското знаме

Хавайската култура е всеизвестна с обединението на древния символизъм и разнообразието на тълкуванията му. Ка Хае Хаваи или знамето на Хавайските острови не прави изключение. Ка Хае Хаваи е красиво и символично, представящо многото аспекти на Хавайската богата и неповторима история. Хавайския флаг символизира кралството на Хавайските острови, Хавайската република-предишният й статут като територия, и съвременният й като част от САЩ. Като част от малкото стари флагове, които още се използват, Хавайският гордо се вее на различни места на всички острови, включително и на правителствени сгради, училища и частни домове.

История на Хавайското знаме

Историята за направата на Хавайското знаме е наистина интересна. Въпреки че историците може да не се съгласят с някои от подробностите, едно е сигурно, че Камехамеа Велики (Камехамеа I) е “виновен” за това.

За да разберем по- добре символиката на Хавайското знаме, трябва да научим малко повече за краля, който стои зад създаването му. Камехамеа I управлявал успешно, създавайки единна, суверенна нация и осигурявайки световно признание от Великите сили. Преди управлението на крал Камехамеа I, островите били под владението на различни ръководители. Крал Камехамеа I бил изкусен боец, който завладява и обединява осемте големи Хавайски острова.

Кралят бил решителен владетел, посветен да защитава благополучието и суверенитета на своите подчинени. Не позволявал на чужденци да влизат в Хавайската политика и в същото време играел много добре ролята на посланик, устремен да постигне хармонични взаимоотношения и съюзници. Храброто му управление и умение да бъде символ на доброжелателство, помогнало на Хавайските острови да станат важен индустриален център- по време на неговото управление, търговията на кожи и сандалово дърво, износът на кафе и ананаси чувствително се увеличили.

Връзката с Великобритания и статутът й на протекторат, били от изключителна важност за крал Камехамеа I. През 1793, част от островите били отстъпени на Великобритания, след фалшива информация, дадена от капитан Ванкувър, сделка, която никога не е била сключвана от страна на Великобритания. Някои хора казват, че днешното Хавайско знаме било създадено след спор, включващ Великобританското и Американското знаме. Всяка страна настоявала за своето, така че в крайна сметка стигнали до компромисно решение. Хавайския флаг много често е изобразяван като смесица от Британския и Американския флаг.

Когато новият Хавайски флаг бил представен, не изминало дълго време преди Великобритания, Франция, САЩ и Япония да го признаят официално.

Дизайнът на Хавайското знаме

През 1816, Камехамеа Велики упълномощил служител от кралската флота да изработи дизайна за Хавайското знаме. Влиянието на Великобритания върху дизайна е очевиден- в горния ляв ъгъл присъства точно копие на Великобританското знаме, символ за съюза между Хавайските острови и Великобритания. Друг символ, потвърждаващ влиянието от Великобританското знаме е представянето на алия, олицетворение на властта, представено чрез две кръстосани копия, свързани с трето, стърчащо нагоре.

Осемте хоризонтални линии, които изграждат тялото на флага, представят основните Хавайски острови: Оаху, Мауи, Ланай, Кауай, Кахоолаве, Молокай, Ниихау и Хавай. Първоначално, знамето е съдържало седем хоризонтални линии. Някои казват, че белите, червените и сините ленти били поставени по погрешка в този ред, тъй като трябвало да се подредят в следната последователност: червени, бели и сини.

За различните наблюдатели флагът означава различни неща. Хавайските острови се отличават от всички останали щати на Америка, с това че единствено те са били монархии. Хавайското знаме не само представлява Хавайската борбеност и прогрес в днешно време, но също продължава да показва уважение към времената, когато Хавайското кралство позволило на алии ( предводители) да управляват своите хора с пълен суверенитет. Много Хавайци приемат този флаг като символ на независимост и представяне на противопоставяне срещу монархията, гаранция за вечна преданост към Хавайските острови като суверенна държава.

Американското отхвърляне на независимостта на Хавайските острови не бил първия път, когато суверенността била променяна. През 1843, английският Лорд Пулет предявява претенции за дял от островите, само за да бъдат отхвърлени от адмирал Томъс, който отново потвърдил независимостта и признанието на Хавайския флаг на 31. Юли същата година.След тази борба, Камехамеа III изрекъл думите, които станали мото на Хавайските острови: “Ua mau ke ea ka aina i ka pono,”, или -“Животът на земята ни е увековечен чрез справедливостта”. На 20, Май, 1845, Ка Хае Хаваи бил посветен на откриването на Законодателната власт на Хавайското кралство.

Денят на Хавайския флаг

31-ви Юли е денят на Хавайския флаг, определен от бившия губернатор Джон Д. Уейхи III, първият Хавайски наследник, който управлява Хавайските острови като щат, принадлежащ към САЩ. Годишните чествания дават на Хавайските жители да празнуват сложната символика, представена в този исторически символ.

Песен на Хавайския флаг (откъс)

O ‘oe ho’i e ka Hae e welo nei
Флагът се вее
Ka pua hanohano o Hawai’i e
Гордият символ на Хавайските острови
Ua kau ia mai e Kamehameha nui
Избран от Камехамеа Велики
Me ka Ihe i ka lima, a me ka ikaika pu,
С преливаща сила и копие в ръка
E welo ‘oe ma Hawai’i me Ni’ihau e ho’omalu pu
Вълни, защитаващи ни от Хавай до Ниихау
Malo iho o kou mau eheu,
Под моето крило
E ikea’i ka maluhia o Hawai’i nei,
Така известен Хавай
E kona Mo’i a Maka’ainana pu
От нейния крал и народ

Хавайския флаг, веещ се над 180 години продължава да бъде символ на гордостта и различието. Като емблема на Хавайските острови и отличителен белег на Хавайския народ (Ka Lahui Hawaii), Хавайския флаг обединява всички етноси, които избират да наричат тези красиви острови свой дом.
Източник: http://www.to-hawaii.com/bg/zname.php

Историята на макароните

През 1274 г. най-известният измежду средновековните пътешественици, венецианецът Марко Поло, се отправил на пътешествие към непознатите земи от Изтока. Двадесет и четири години по-късно той се завърнал във Венеция, пълен с невероятни истории за екзотични кътчета, станали по-късно основен източник на информация за Изтока през времето на Ренесанса. Легендата разказва, че измежду чудесата, които открил в Китай, били и макароните, които благодарение на него се разпространили в Европа. Истинската история на макароните обаче е сложна и нееднозначна. „Макарони” е генерическото наименование на всички храни, приготвени от изсушено тесто, наричани още „паста” или „нудълс”, които след това се варят в бульон или вода.

Изнамирането на макароните (това, което италианците наричат pasta secca, което означава „изсушена” като противовес на „прясна” – pasta fresca – паста) се приписва на етруските, китайците, гърците и римляните, както и на арабите. Начинът, по който терминът „макарони” се употребява от учените зависи от вида пшеница, използвана за приготвянето й. Установяването на мястото или епохата на възникване на макароните не зависи от идентифицирането на тяхната форма, нито от това, че са приготвени от брашно и вода, а от вида пшеница. Тази пшеница, която очевидно е била култивирана през вековете, е била смесвана с течност до образуването на хранителна паста; след това – изсушавана, съхранявана дълго време и приготвяна чрез варене или (по-рядко) на пара с вода или бульон. Този конкретен вид пшеница, т.нар. твърда пшеница, е уникален заради високото съдържание на глутен и ниската влажност, което всъщност я различава от хлебната – основният сорт пшеница, познат на древните гърци и римляни. Тези нейни характеристики са важни, тъй като те предпазват пастата от разтягане и натрошаване по време на процеса на приготвяне и сушене и запазват по-добре структурата и вкусовите й качества по време на готвенето в сравнение с меката пшеница.

И така, наистина ли е толкова важно да знаем кой и кога е изобретил макароните? Да, важно е поради три основни причини. Първо, масовият глад – нещо необичайно в древността – е могъл да бъде намален и контролиран, тъй като изсушените макаронени изделия имат много дълъг срок на годност. Второ, правителствата и спекулантите могли да складират хранителни запаси за дълги периоди от време, за да могат да посрещнат годините на слаба реколта и да овладяват инфлацията, породена от високите цени и търсене. Трето, изобилната реколта от твърда пшеница (особено приготвена като сухари и pasta secca), позволявала по-дълги морски пътешествия, поставяйки началото на епохата на големите географски открития.

Кой все пак е открил макароните? Изобретяването на макароните се приписва и на етруските – предримската цивилизация на Апенинския полуостров. Приписва се и на китайците – както казахме, според легендата Марко Поло донесъл макароните от Китай. Наистина ли обаче е донесъл изсушена паста от твърда пшеница? Не, не е. Въпреки, че в Китай е намерил пшеница, това, което всъщност е донесъл е друга продукт от друга държава. В кралство Фансур – на западния бряг на Суматра – Марко Поло открил храна, приготвена от богатото на скорбяла брашно на плода или на хлебното дърво, или на саговата палма. В дневниците си той ни разказва, че от брашното, получено от това дърво се прави lagana (или лазаня) – тестени лентички, чийто вкус напомня този на ечемика. По това време той всъщност е знаел какво представляват лазанята, вермичелите и другите видове паста.
А дали древните гърци и римляни са измислили макароните и познавали ли са те твърдата пшеница? По всичко личи – не. Класическата tracta – тестен продукт, който някои смятат за макарони – спомената в готварската книга на римския писател Апициус, не е бил pasta secca. Според класическите гръцки описания на този продукт, това най-вероятно е било изделие от изсушено тесто, вероятно подобно на бисквита.
Произходът на макароните се корени не при етруските, гърците, римляните или китайците, а при арабите. Най-ранните свидетелства за истински макарони се появяват на пресечната точка на средновековните сицилианска, италианска и арабска култури.

През XV в. макароните са повсеместно известна, ако не и обичайно присъстваща на трапезата храна в Италия. В една тосканска рецепта от 1417 г. търговецът Саминиато де Риччи небрежно споменава приготвянето на лазаня и макарони.

Лазанята се смята за една от най-ранните форми на pasta secca. Според някои учени името й произлиза от арабската дума lawzinaj, която в средновековието е обозначавала тънка тестена кора, обикновено приготвяна с бадеми. Тази кора била нарязвана на лентички, правоъгълници или ромбоиди. Била е описвана като храна, подобна на qata’if – вид тесто, приготвяно както от мека, така и от твърда пшеница и бадемово масло. Според един багдадски лекар от онова време lawzinaj е по-фина от qata’if и по-лека за храносмилане, но и с по-ниска хранителна стойност. Приготвя се от смлени бадеми и захар и се размеква с розова вода докато се получи нещо като тесто, от което се прави самата lawzinaj.

Първата записана италианска рецепта за лазаня е намерена в анонимен готварски ръкопис от XIV в., наречен Liber de coquina. Според него, корите лазаня се варят и подреждат в подходяща купа или друг съд като се редуват със смлени подправки и настъргано сирене. В тези средновековни рецепти „подправки” може да означава сол и пипер или захар или някаква комбинация като например сол, пипер, канела, карамфил, индийско орехче и в много случаи шафран. Също така знаем, че към края на 80-те години на XIV в. лазанята е била приготвяна със сирене, както и днес.

Според италианския учен Луиджи Сада, който освен това е и автор на няколко готварски книги, ранни опити за използване на твърдата пшеница са правели още арабските номади, които се нуждаели от удобна за транспортиране храна, която освен това не се разваля. Тази теория поражда интересния въпрос дали макароните са били измислени, за да решат продоволствен проблем на хората, които дълго време са на път. Не номадите, а може би някой неизвестен арабски командир, отговорен за изхранването на многочислените и бързоподвижни армии от времето на най-ранната експанзия на исляма към безводните области в Северна Африка и Близкия Изток, е измислил макароните. Във всеки случай, изглежда те са били създадени, за да заменят или подобрят обичайните храни, приготвяни от ечемик, като например типичната за най-бедните хора sawiq. Тя била приготвяна от изсушен ечемик и по време на дълги пътувания за ядене била накисвана с мляко или вода. В по-богатите домакинства sawiq се приготвяла от фино жито, подсладено със захар и други съставки като например зрънца от нар. А е вероятно макароните от твърда пшеница са били създадени, за да осигурят по-вкусна храна както на хората на път, така и на богатите граждани.
Най-ранните макаронени изделия вероятно са били малки топчета паста, лесни за съхранение и за готвене в регион, в който няма дърва за горене и следователно огънят трудно се поддържа дълго време. Тази нова храна вероятно е била приготвяна така, че да наподобява останалите зърнени храни, които арабите вече са познавали, като просо, ечемик и ориз. А що се отнася до екструдираните макаронени изделия като съвременните макарони във формата на тръбичка, тяхната история преди двадесети век в голямата си част е неизвестна.

Етимологията на думата „макарони” също не е ясна. В един момент, някъде през XII-XIII в., с нея започнали да означават pasta secca, макар че в Италия хората продължили да използват по-познатата дума tria или trij. В арабскоговорящите страни думата за „макарони” по това време била rishta или erishte – дериват от персийската дума за „нишка”. Арабският пътешественик от XIV в. Ибн Батутта описва rishta, която видял в Анадола като нещо подобно на shu’ayriya – дума, която дори и днес означава „вермичели”. В италианските речници също се признава неясният произход на думата „макарони” и се изказва предположение, че тя може би произлиза от гръцката makaria, означаваща „храна на блажените”. Според друга теория, думата е дериват от maccare, архаизъм, означаващ „меся”.

Има недвусмислени сведения, че през XIV в. макароните вече са добре познати. В Сицилия са намерени документи от 1371 г., според които цената на макароните и лазанята в Палермо е три пъти по-висока от тази на хляба. Ранната история на макароните е тясно свързана със Сицилия. Не се знае дали е възможно те да са били измислени там, но е известно, че с тях са се хранели основно привилегированите аристократи и еврейското население. Професор Морис Аймард изказва предположението, че сицилианските евреи са наследили тази кулинарна практика от арабско-норманската Сицилия, което обяснява сериозната роля, която производството на макарони имало на острова. Макароните са били добре познати в Сицилия през XV в., но не са били особено популярни сред простолюдието. Доказателство в полза на това твърдение е, че бирниците събирали еднакъв данък за вермичели, кускус, лазаня, талярини и всички продукти, приготвени от грис. Към 1597 г. пастата била разделена на изсушена и прясна, а към края на XVIII в. с макарони са се хранели обикновените хора в Италия.

източник: www.thr.bg

Кратка история на чашите за вино

Чаши за вино се използват още от древни времена. Плиний (23-79 г. от н.е.) пише че златните и сребърни съдове за пиене били изоставени за сметка на стъклените, които често били толкова скъпи, колкото и тези от скъпоценен метал. От друга страна, версията на Бонифацио Веронезе на „Тайната вечеря” (XVI в.) включва винени чаши със столче в модерен за времето си стил.

Най-старите оцелели европейски винени чаши на столче са емайлирани бокали от XV в. (бокалът е чаша, събираща повече от 4 унции течност). Към края на XVI в., в Германия върху винените чаши били покрити със сложна гравирана декорация. Най-ранните запазени английски чаши за вино са гравирани с диамант и били произведени към края на XVI в. от Верцелини. Гладките прави столчета добили популярност около 1740 г., а по същото време навлезли и двойните спираловидни столчета. Десет години по-късно станали популярни столчетата с гравирана от външната страна спирала. Качествени кристални чаши за вино били произвеждани във Франция към края на XVIII век.

Чашите за майсторите на тостове били изработвани с по-дебело дъно и стени, така че да събират по-малко. Майсторът на тостове трябвало да изпива до дъно всяка чаша и все пак да бъде в състояние да „остане на масата” до приключването на тостовете.
Винените чаши през XIX в. често били произвеждани на комплекти от по една дузина – за порто и шери, бургундско и бордо, шампанско и ликьор.

В по-ново време, през 50-те години на XX в. някои производители на чаши със столче внесли повече финес на дизайна на винените чаши до степен да им придават уникална форма и обем за почти всяка разновидност на виното.

Чашите за вино, разбира се, са предназначени с тях да се пие вино, но хората все пак са и творци и са им намерили и други приложения като например от няколко чаши да направят стъклена арфа…

Сервиране на вино – избиране на подходящите чаши

Изборът на винени чаши, които да разкриват най-доброто от виното и индивидуалния ви вкус, е както забавно, така и лесно, стига да имате известни познания. Формата, големината и цветът на винената чаша могат драстично да повлияят върху възприятието ви за виното, сипано в нея.

Няма „правилен” начин за сервиране на вино. Няма „официални” размери, обеми, форми или цветове на чашите за вино. Здравият разум и личният ви вкус са тези, които трябва да ръководят избора ви.

Притегателната сила на виното не се крие само във вкуса и аромата му, но и във визуалния аспект. Играта на светлината с виното, „краката” и „сълзите” му по вътрешната страна на чашата след завъртане и начина, по който ароматите се смесват във винената чаша и гъделичкат обонянието ви докато отпивате – ето какво трябва да имате предвид когато избирате винени чаши.
Това е така, тъй като за виното на вечеря е необходима по-голяма чаша от тази за глътката шери след вечерята. По традиция винените чаши с по-голямо тяло и по-широко гърло се използват за по-плътните червени вина, с по-пъстър букет, а по-тесните чаши се използват за да концентрират по-леките и деликатни аромати на белите вина.
Шампанското се сервира най-добре във високи тесни чаши с форма на лале. Визуалното наслаждаване на мехурчетата, отличаващи пенливите от тихите вина се засилва от височината на чашата. Някога популярната по-ниска версия на чашата за шампанско, за чийто дизайн се е казвало, че е следвал анатомичните очертания на определена част от тялото на Мария Антоанета, било много вероятно да прелее и не представяла издигащите се мехурчета като най-голямото предимство на това вино, нито пък удължавала усещането за хлад, както това става при високата чаша.
По време на елегантно вечерно парти, на което всяко ястие е придружавано от различно вино, стилът се подчертава с подредбата на масата, която включва чаша за всяко вино. Чашите следва да бъдат подредени в реда, в който ще бъдат използвани и от дясно на ляво. По традиция виното се налива от дясната страна, докато храната се сервира отляво.

Поднесената храна диктува и избора на вино, но най-вероятно ще започнете с чаши с високо столче за бяло вино и ще преминете към бокал за червените вина и след това ще използвате по-малка чаша за аперитивите. Водна чаша в същия стил е елегантно допълнение към комплекта.

Уверете се, че не препълвате винената чаша – напълнете една трета до най-много една втора от обема й. Целта е оставите място, където да се разгърне букетът на виното, освобождаващ се при разклащането на чашата, а и да позволите чашата да бъде наклонявана – под ъгъл около 45 градуса – за да оцените и да се насладите на цвета на виното.

Идеална температура за сервиране на вино

Пълноценните и танинови вина най-добре показват качествата си при температура не по-висока от 18оC, а бордото и пино ноар (в това число бургундските) и съвременните червени вина – меки, леки, плодови и сравнително нискотанинови, предназначени за консумация докато са млади – на по-ниска температура – около 18оC.
Белите вина в идеалния случай се сервират при температура от 6 до 11оC. Независимо дали виното е бяло или червено, по-добре е да бъде сервирано по-студено, тъй като в чашата на масата то бързо ще се затопли.

източник: http://bapc-bg.com/site/chashivino.html

Хавайският език

Олело Хавай

Хавайският език или “Олело Хаваи” е един от най-старите езици на света, оцелели и говорещи се и до днес. След пристигането на западняците на Хавайските острови през 1778, броят на хората говорещи свободно хавайският език спаднал осезаемо. В днешни дни само около 1% от хората живеещи на Хавайските острови говорят “Олело Хаваи”.

Хавайският език е имал буйна история. През последните 30-40 години хавайският език е претърпява възраждане. Много хора на острова започват да учат езика. В днешно време езикът се учи усилено в училищата и студентите могат да получат висока степен за владеене на хавайския език в Хавайския университет в Хило.

История на хавайския език

Преди пристигането на капитан Кук хавайският език бил единствения говорим език. Кук и хората му записали езика за пръв път през 1778. Те веднага осъзнали, че хавайският език много подобен на езиците, които използвали маорите и таитяните.

Когато мисионерите пристигнали на Хавайските острови им се наложило да превърнат говоримият хавайски език в писмен. След това те научили хавайците да четат на собствения си език. По този начин било възможно на мисионерите да преведат посланията на Библията и хавайците да могат да ги разберат.

Мисионерите успели да развият хавайската азбука, която се състои само от 12 букви. След време два пунктуационни символа-“окина” и “кахако” били добавени.

Забрана на хавайският език

Хавайският език бил основният език на островите за много години. След присъединяването на Хавайските острови към САЩ през 1898, езикът бил официално забранен в училищата и правителството. Употребата на хавайския език била забранена дори в училищата Камеамеа-частна форма на обучение запазена само за деца с хавайски произход.

Важно е да се отбележи, че тази забрана на хавайския език не била направена срещу езика като цяло. Хората имали право да говорят и да общуват всекидневно на родния си език. Всъщност, на Хавайските острови имало 14 различни вестникарски издания. Прочути са “Ка Лама Хавай” и “Ке Куму Хавай” , които започнали да се печатат във 1834 година , а също така и “Ка Нупепа Куока” , който бил издаван в продължение на 66 години от 1861 до 1927.

Бегъл поглед върху Хавайския език

Езикът съдържа 12 букви- 5 гласни и 7 съгласни. Съществуват също два специфични пунктуационни символа- “окина” и “кахако”. Тези символи могат да променят произношението на хавайските думи.

Хавайската азбука се състои от следните букви:

A, E, I, O, U, H, K, L, M, N, P, W

Гласните се произнасят по различен начин в сравнение с Английския език.

A се произнася като “а”

E се произнася като “e”

I се произнася като “и”

O се произнася като “о”

U се произнася като “у”

По принцип, буквата “W” в Хавайския език звучи като буквата “V” в Английския, „В“ на Български.

Когато съгласни са в една сричка с гласните, те се сливат с гласния звук. Например, буквата “Х” в една сричка с гласните, би звучала по следния начин:

Ha би звучало като “Ха”

He би звучало като “Хе”

Hi би звучало като “Хи”

Ho би звучало като “Хо”

Hu би звучало като “Ху”

Символът окина изглежда точно като апостроф(‘). Използва се за да раздели думите. Окина или “ларингален експлозив” може да се постави само между две гласни. Местните, които говорят езика, използват символа окина, когато говорят или пишат. Знакът окина не винаги се използва в Интернет. Но като цяло се използва в големите Хавайски вестници и много книги на Хавайски.

Например, думата “Lanai” без употребата на символа окина, би се произнесла като “Ла- най”. Ако напишем думата със символа окина – Lana’i, думата би звучала “ Ла- на- ий”

Друг пример е думата “Molokai” . Ако я напишем без знака окина, думата би ще се произнесе “Мо-ло-кай”. Ако напишем обаче думата със знака окина- Moloka’i, то тя ще се произнесе “Мо-ло-ка-ий”

И двете произношения са приети, но трябва да внимавате, тъй като понякога знака окина може да промени значението на думата, в която той се използва.

Знакът кахико прилича на тире (-), което обаче се поставя над гласна буква. Когато видите този знак това означава, че гласната е дълга-просто удължете произношението на гласната, отколкото по принцип бихте я изговорили. Това е много дребна, почти незабележима разлика, която обаче може да ви се стори трудна за разбиране.

Докато сте на Хавайските острови, заслушайте се и се опитайте да чуете символите окина и кахико в песните съпровождащи танците хула.

Източник: http://www.to-hawaii.com/bg/ezik.php

Историята на рекламния плакат на Coca Cola

Кой може да си представи, че тази напитка е само химия, а я пие целия свят, по-добре свеж плод да хапнеш…

Източник: http://www.blogger.com/post-create.g?blogID=2228003052686605997

Япония- история и снимки, японски език, кухня и традиции

• Интересно

  Япония е известна още като страната на изгряващото слънце и самураите. Тук може да намерите и различни японски пословици и поговорки, с които японците се гордеят.

#
Интересно

Япония е известна още като страната на изгряващото слънце и самураите. Тук може да намерите и различни японски пословици и поговорки, с които японците се гордеят.
Японският език (日本語 – „нихон го“) е език, говорен от около 127 милиона души главно в Япония. Класификацията му е спорна. Спада към една категория заедно с рюкюан — група езици, които се говорят на островите в южната част на Япония и постепенно са измествани от японския език. Често се счита за изолиран език.
Японската писменост официално се нарича „Kanji kana majiri bun“, или буквално „писмо с канджи, смесени с кана“. Името отразява точно характера ѝ: японската писменост представлява знаци от китайската писменост („канджи“), смесени със знаци от двете японски сричкови азбуки, хирагана и катакана (отразяващи липсващите в китайския език граматични форманти и частици, както и за заемки от други езици).Японците имат 3 азбуки-Катакана, Хирагана и Канджи.
Канджи (йероглифи), 漢字 [редактиране]

Китайската йероглифна система (канджи), за разлика от азбуките, е базирана на обозначаване на смисъл, а не на звук. Тя навлиза в Япония от Китай през Корейския полуостров през 4-ти век. В най-големия речник на йероглифите в Япония (на Morohashi) са изброени близо 50 000 символа, но използваните в ежедневието са доста по-малко. Йероглифите, които един ученик в Япония трябва да научи по време на елементарното си образование (от първи до шести клас), са определени от Японското правителство. Техният брой е 1006 (данни от 1998 г.): 80 в първи клас, 160 във втори, по 200 в трети и четвърти, 185 и 181 съответно в пети и шести клас. През останалото време на обучението е задължително научаването на още 939 йероглифа, или общо 1945. Смята се, че за да може човек да чете свободно вестник или книга, са необходими именно около 2000 йероглифа.

По-долу са показани някои от най-често използваните йероглифи, тяхното произношение, обозначено на латиница, и значението им на български:
人 木 本 山 川 日 月 子 男 女 水 火 花 目 耳 心
hito ki hon yama kawa hi, nichi tsuki ko otoko onna mizu hi hana me mimi kokoro
човек дърво книга,
източник планина река слънце,
ден луна,
месец дете мъж жена вода огън цвете око ухо сърце

Разбира се, има и много по-сложни йероглифи:

鼻 (hana) нос, 鶴 (tsuru) жерав, 驚 (odoroku) изненадвам (стресвам) се.

Произношение: По-горе показаните (с едно-две изключения) са традиционните японски произношения или така нареченото кун-четене (kun-yomi). С навлизането на китайските йероглифи обаче много често китайското произношение се е запазило (разбира се, нагодено към японската фонетика). Това произношение се нарича он-четене (on-yomi). Огромното количество йероглифи в зависимост от случая могат да бъдат произнасяни както по on-yomi, така и по kun-yomi, като преобладаващото (но съвсем не стопроцентово) правило е, че on-yomi се използва в съставни думи от два и повече йероглифа. Макар и малко на брой, има йероглифи изобретени в Япония поради липса на подходящи. Такъв пример е

働 (hataraku) — работя.

Той е съставен чрез обединението на йероглифа за „човек“ 人и този за „движение“ 動.
Кана (фонетични азбуки), 仮名 [редактиране]

Освен йероглифната система, описана накратко по-горе, съществуват две сричкови азбуки: хирагана и катакана. Като звуков състав те са идентични, разликата е единствено в тяхното използване. И двете азбуки са създадени на базата на опростено или стилизирано изписване на йероглифи. Например, символът あ (а) от хирагана е произлязъл от йероглифа 安 (an) — „сигурност“, а символът ア (а) от катакана е опростен вариант на йероглифа 阿 (а), често срещащ се например във фамилни имена. Символите от хирагана изглеждат по-заоблени, а тези от катакана — по-„ръбати“.И трите скрипта(Хирагана,Катакана и Канджи)се пишат във вертикален ред и от дясно наляво.
Хирагана, 平仮名 [редактиране]

Хирагана (вж. картинката в дясно) се използва главно за изписване на граматични компоненти. Така например, в думата 見た (mita — видях), йероглифът 見 представлява коренът на глагола 見る (miru — виждам), а символът от хирагана た (ta) е глаголно окончание за формиране на минало време. Всички частици, съюзи, следлози и пр. също се изписват с хирагана, както и някои типични японски думи, за които не са въведени йероглифи.

Символът を, макар и формално да попада в реда w на таблицата и би следвало да се чете wo, на практика се произнася о и се използва само с граматична функция — като следлог на прякото допълнение. Символите は (ha) и へ (he), когато са употребени в граматичните си функции (съответно тематичен индикатор и следлог за посока на движение), се произнасят съответно wa и e. В Хирагана се садържат 46 знака(йероглифа),иэраэяващи 46 раэлични эвука.Могат да се пишат изречеия само на Хирагана.За да се разшири фонетично Хирагана(съответно Катакана)след съответния знак се изписват тен-тен.Те представляват две чертички или кръгче,поставени съответно в горния десен ъгъл непосредствено след него.Така се променя произношението на съответния знак.
Катакана, 片仮名 [редактиране]

Катакана е била измислена преди хирагана и през известен период от време е изпълнявала и нейните функции. Понастоящем катакана се използва главно за изписване на заемки и чуждици, както и на чуждестранни наименования на страни, градове, имена на хора и т.н. Освен това катакана се използва и за изписване на междуметия, както и за обозначаване на натъртено произношение на определена дума. Катакана се използва и за записване на имената на растителни и животински видове, чието изписване с йероглифи би представлявало трудност.

Например: プリンター (purintaa) — принтер, タバコ (tabako) — цигари, テーブル (teeburu от англ. table) — маса, ブルガリア (burugaria) — България, アメリカ (amerika) — Америка, САЩ; イギリス (igirisu) — Великобритания, ソフィア (sofia) — София, ロンドン (rondon) — Лондон, ジョージブッシュ (jooji busshu) — Джордж Буш, フリストストイチュコフ (furisuto sutoichukofu) — Христо Стоичков, ワンワン (wanwan) — Бау-бау!
Допълнение [редактиране]

Към катакана има добавени няколко символа, използвани за обозначаване на звуци, чужди на японската фонетика. Най-широко разпространеният е ヴ, използван за v (българско „в“) в думи като イヴァン — Иван, ヴァイオリン — (vaiorin ot angl. violin) — цигулка и др. Също така в катакана са допустими нетрадиционни комбинации от символи за изразяване на срички, които не се срещат в традиционните японски думи: フォ=fo, ティ=ti, チェ=che и др. Дадените примери са приети като допълнения към официалната японска писмена система, но формално те не са част от нея. Например, чужденец получил японско гражданство, трябва да промени името си използвайки канджи, хирагана и/или катакана, но запазването например на символа ヴ е недопустимо.
== Граматика == Първата черта на японската граматика, която я отличава съществено от повечето европейски езици, е словоредът. В повечето европейски езици нормалният словоред е ПСД (подлог-сказуемо-допълнение): „Иван чете книга“, „John is reading a book“, и т.н. В японския език словоредът е ПДС (подлог-допълнение-сказуемо): 「太郎は本を読む。」（たろうはほんをよむ, Tarō wa hon wo yomu), буквално: „Таро книга чете“. Трябва да се отбележи, че също така за разлика от повечето европейски езици, този словоред се спазва много стриктно, тъй като промяната му съществено променя значението на фразата. Например 「太郎が読む本」（たろうがよむほん, Taro ga yomu hon）буквално: „Таро чете книга“, всъщност означава „Книгата, която чете Таро“.

Следващата разлика от повечето европейски езици е, че японският език има не предлози, а следлози (черта, характерна за всички езици с ПДС словоред). Например:

* に (ni): в, на, през (време, място) и др.: 8時に (hachi-ji ni) — в осем часа, 日本に[住む] (nihon ni[sumu]) — [живея] в Япония.
* へ (e): в, към(посока на движение) и др.: 日本へ[行く] (nihon e [iku]) — [отивам] в Япония.
* と (to): с: マリアと (Maria to) — с Мария.
* で (de): с (средство) и др.: 車で[行く] (kuruma de [iku]) — [отивам] с кола.
История на японската кухня
Началото на японската кулинарна традиция може да се проследи далеч назад в историята. Първата си храна предците на днешните японци приготвяли на огън още пред 10-5 хилядолетие пр. Хр. Богатата на растения и животни природа давала достатъчно храна на древните хора. През този период японецът консумирал 20 вида растения, готвел месото на 122 вида животни, 6 вида риби и над 30 вида мекотели.Месото съхранявали в дълбоки 3 метра ями и го консервирали с голямо количество сол. Археолозите са изумени от намерените остатъци от отровната риба “фугу”, която древните японци използвали за храна, след като внимателно отстранявали отровните черен дроб и хайвер.

Към 5 в пр. Хр. японците започнали да култивират някои диви растения, като тиква, различни бобови култури, просо и гречка. Постепенно техният брой нараствал, но за начало на японското земеделие се счита 3 в. пр. Хр., когато по тези земи започнал да се отглежда оризът.

Именно оризът оформил кулинарните традиции в Япония.
Думата “гохан” – варен ориз, на японски означава и “ядене”. Това е красноречиво свидетелство за структурата на японското хранене.
Оризът станал не само основна храна, но и платежна единица. С “коку” се означава количеството ориз, необходимо за храненето на един възрастен човек в продължение на година /около 180 литра/. В миналото с количеството притежавано “коку” се измервало богатството на японеца. Заплатата на самураите също се определяла в “коку”. (който е чел романа Щогун сигурно помни, че оризът е разменна монета)

През 6-8 в. огромно влиание върху японския начин на хранене оказал Китай, откъде се внасяли зелен чай и соя в огромни количества. Принципите на будизма, залегнали в основата на китайския, а оттам – и в японския начин на живот, се основават върху уважение към всяка форма на живот и избягване на употребата на месо. Така месото на практика отпада от японското меню чак до 9 век.

От Китай дошли и тестените изделия, които днес наричаме спагети. В Япония те са три вида:
“удон” – плоски или кръгли, дебели 5-8 мм, от пшеничено брашно,
“соба” – от брашно от гречка
“рамен” – тънки спагети (известни у нас като “нудълс”).
Удон и рамен се готвят в зеленчуков или месен бульон и се поднасят винаги топли, докато соба могат да се консумират и студени.

През епоха на шогуните започнал златният век на Япония, който продължил цели 400 години. Това е период на активно развитие на културата, науката и изкуството. Подемът се отразил и на гастрономията – развит бил специален етикет за поведение на масата, в подредбата на ястията водещо станало естетическото начало. През епохата на самураите маниерите на хранене достигнала до висотата на истинско изкуство и били подчинени на сложна церемония.
Контактите с европейците, които японците считали за варвари, довело до увеличаване на разнообразието от месни блюда, макар че, ако се вярва на някои дошли до наши дни литературни източници, японците да се отвращавали от миризмата на свинско или говеждо. По това време японците започнали да приготвят “темпура” – панирани месо и зеленчуци, чиито първообраз е португалски. За разлика от португалските панировки, темпура се приготвя почти без масло и притежава лекотата и изискаността, типични за японската кухня.

Днес японската кулинария става все по-популярна по цял свят. Тази популярност е свързана и с философското отношение на японците към
храната – тя трябва да радва както окото, така и стомаха.
Със сигурност може да се твърди, че дълголетието на японците е пряко свързано със здравословната храна, която употребяват.

Суши, нигири зуши
Прародителите на съвременното суши са дошли в Япония от Южна Азия. Те са се различавали и по вкус и по външен вид от рибните хапки, които похапваме днес. Всъщност става дума за въвеждане в Япония на нов способ за съхранение на риба – след като я почиствали, нареждали я в големи съндъци на слоеве и посипвали всеки слой със сол. Най-отгоре се поставяла тежка каменна преса. След няколко седмици тази преса се сменяла с по-лек капак. След няколко месеца престоялата пресована риба се смятала готова за употреба. Днес в някои токийски ресторанти все още се приготвя суши по този оригинален способ. То се нарича “нари-зуши“.

Днешният си вид сушито придобило в края на 19 век благодарение на талантливия готвач Yohei, който пръв се отказал от “консервираната” и започнал да предлага сурова риба. Нововъведението бързо добило популярност. В последствие се появили два стила в приготвянето на суши –
“кансай” (стил от град Осака, Район Кансай)
“едо” (от Токио, който тогава се наричал Едо).

В Токио пък работят по друг способ – типичното за този стил “нигири зуши” в превод означава “оформено с ръце”. С ръце майсторите правят от ориз хапки-топчета, върху които поставят риба, миди или хайвер.. “Нигири-зуши” се сервират винаги като чифт, защото японците не обичат числата 1 и 3. Рибата или мидите могат да се топнат в сос, след което се изяждат с хапката ориз.

Сушито, което ние винаги си представяме, когато чуем това наименование, е всъщност “маки-зуши“. То представлява риба или зеленчук, обвит в ориз и водорасли. Водораслите се наричат “нори”. Консумира се на няколко хапки.

Съществуват много други видове суши – с тофу, със спагети “соба”, с яйца, общо взето, в японските ресторанти ще ви предложат изброените по-горе.
Също така можете да си поръчате “сашими”, което означава плато от сурови риби или морски дарове без други добавки. “Сашими” може да се приготвя и от отровната риба “фугу”, но само от обучени майстори-готвачи, които отстраняват отровните й части.

Сушито се поднася със соев сос, уасаби и настърган джинджифил. С джинджифила не се подправя рибата, а се поставя в устата между две хапки, за да “измие” вкуса от първата и да подготви небцето за следващата. Със сосовете и подправките не бива да се прекалява, защото това ще промени вкуса на рибените хапки и ще обиди готвача.

Темпура
е още едно японско ястие, популярно по цял свят, но, за съжаление, малко познато у нас.

“Темпура” отразява в най-голяма степен главните принципи и особености на японската кухня – използването само на най-пресни продукти, филигранното изпълнение, което превръща ястието в произведение на изкуството. Японците са превърнали дори баналното паниране в проява на висше майсторство, чиято цел е след топлинната обработка да се запази първоначалният вкус на продукта.

Макар че днес “темпура” се смята за квинтесенцията на японската кухня, това ястие по произход е европейско. Пристигналите през 16 век португалци научили японците да приготвят риби, зеленчуци и морски продукти в панировка. Естествено, за кратко време ястието било напълно адаптирано към местните вкусове и привички. Избират се най-пресните продукти, панировката се приготвя от яйца, брашно и ледена вода и се използва веднага. Ако престои дори за кратко, се изхвърля. Панировката се нанася на съвсем тънък слой около продукта. Пуска се за кратко в кипящо олио. При запържването не бива да се сменя температурата. Да се уцели точния момент, в който е готова темпурата, е въпрос на голяма практика. Готовата златиста храпка представлява свежа сърцевина, покрита с тънка хрупкава коричка. Разбирачите си поръчват отделни видове темпура, но повечето посетители на японски ресторанти предпочитат асорти – риби, скариди, октопод, картофи, патладжан или зеленчуци.

Добавки и подправки в японкста кухня

Гобо (корен от репей)
След като се обели, коренът трябва веднага да се постави в оцет, който да отнеме горчивия му вкус. Използва се като съставка за салати, супи и други ястия.

Дайкон
гигантска бяла ряпа, която се консумира настъргана или сварена на супа.

Кантен агар-агар
естествен желатин, добит от водорасли.

Мирин
сладък оризов ликьор, което се прибавя към риби и меса, за да “обере” тежкия им мирис. С него се приготвя оризът за суши.

Саке
оризово вино, което съдържа 12-15% алкохол. Вкусът на различните видове варира от много сладко до много горчиво. За пиене се сервира както горещо, така и студено, употребява се често и в готварството.

Соев сос
внесен от Китай през 6 век. Също като китайския бива тъмен и светъл, но и двата вида са по-пречистени и леки. Използва се за суши и сашими, както и за тофу и за японските пелмени “гьоза”.

Тогариши
лют червен пипер

Териаки
сладък сос за печени меса. Състои се от соев сос, захар и сладко оризово вино.

Уасаби
японски хрян. При сервирането на сашими се поднася настърган в соев сос. Рядко се намира пресен, обикновено се продава под формата на паста или изсушен и смлян на прах.

Бамбукови филизи
младите бамбукови клонки са богат източник на фибри. Тъй като са трудни за обработка, обикновено се продават варени и в консерва. В България могат да се купят от китайските магазини.

Листа от хризантема
теза листа са различни от листата на декоративното растение. Богати са на витамин С, калций, желязо. Използват се за салати и супи.

Уакаме
сушени водорасли съдържат големи количества калций, витамини В1, В2 и С и йод. Оставят се във вода, за да се рехидратират. Използват се в салати, супи, яхнии.

Шиитаке
сушени гъби, подобни на българските печурки. На китайски се наричат “сян гу“. Преди употреба трябва да се накиснат във вода. Водата може да се използва за сосове и супи, с нея могат да се подхранват стайните растения.

Гъби еноки
богати са на витамини В1 и В2. Използват се в супи и салати.

Джинджифил
подправка, характерна за всички азиатски кухни. С нея се овкусяват както меса, така и зеленчукови ястия.

Ядки от гинко
семената на дървото гинко се белят преди кулинарна употреба. Продават се и в консерви. Използват се за овкусяване на задушени и пържени ястия.

Нори
водорасли на листа – зелени водорасли, които се пресоват на тънък лист и се изсушават под специални лампи. Богати на протеини, калций и желязо, с тях се завиват хапките суши. Съществува и друг вид нори, който се стрива и се поръсва върху окономиаки.

Тофу
соев продукт, които напомня сирене. Богато е на протеин, но няма холестерол и е лесно смилаемо. Японското е много по-меко от китайското.

Уагараши
японска люта горчица – приготвя се от семената на черната рапица. Използва се за салатни дресинги.

Конбу
кафяви морски водорасли. Притежават дълбок пикантен вкус. Богати са на калий, калций и йод. Съдържащите се в тях аминокиселини понижават кръвното налягане. Използват се в “даши” и в ястията “набе”.

Ренкон
лотосов корен. Съдържа много нишесте, витамин С и желязо. След отрязването трябва да се постави в оцет. Използва се в салати от мариновани зеленчуци.

Мисо
паста от ферментирали соеви семена. Има много видове мисо, но основно се разделят на “червено” и “бяло” в зависимост от цвета. Бялото е по-меко и по-сладко на вкус. Мисото се разтваря във вода, за да се получи супа, която е второто по важност ястие на японската трапеза след “гохан”, т. е. ориза.

Бенишога
туршия от червен джинджифил. Гарнитура от нарязан джинджифилов корен, маринован в оцет и сол.

Картофено нишесте
разтворено във вода се използва като сгъстител на супи и сосове. В него могат да овалят парчета месо или риба преди паниране.

Комезу
оризов оцет. Има по-мек вкус от останалите винени или плодови оцети. Помага за запазването на естествения цвят на зеленчуците и премахва горчивия им вкус. Използва се за дресинги, при приготвянето на ориз за суши.

Шичими тогараши
смес от седем подправки. Сместа съдържа млени люти червени чушки, черен пипер, сусам, изсушена кора от мандарина, изсушени зелени водорасли нори, семена от бодлив ясен, семена от коноп (Cannabis sativa) и маково семе. Поръсва се върху нудълс, якитори.

Таро
ядивната грудка на едно източно растение. Богат източник на протеини, използва се в супи и яхнии.

Сакура еби
сушени скариди. Малки скаридки, които са изсушени заедно с черупките си. Използват се при приготвянето на окономиаки и на панирани ястия.

Мицуба
детелина. Нежните листенца на детелината се използват за салати и супи. Поставят се в последната минута на готвенето.

Кабу
бяла ряпа. Съдържа калций и протеини. От нея се правят туршии, използва се в супи и яхнии.

Бобови кълнове
в японската кухня се използва покълнал зелен фасул.

Даши
бистър бульон от риба тон и кафяви морски водорасли. Даши-но-мото е същият бульон, само че инстантен или на кубчета.

От китайската кухня японците са заели още соса “хойсин” и соса от стриди. Подобно на китайците, и те готвят предимно с фъстъчено и сусамово масло.

Основни ястия вяпонската кухня
* Окономиаки – омлет със зеленчуци и месо, който се пече върху вградена в масата плоча.
* Тепан-яки – ястия от месо, риба или зеленчуци, изпечени върху плитка тавичка, наречена “тепан”. Продуктите се консумират направо от тавичката.
* Яки-тори – шишчета от печено пилешко или патешко месо.
* Набе – ястия от варени зеленчуци или месо, които се сервират в специални ресторанти. Във всяка маса е вграден съд с нагревател, пълен с вряща вода. Клиентът сам пуска продуктите във водата, а когато са готови, ги вади с пръчиците си.
* Донбури – това е голяма купа. Имената на всички ястия, които се сервират в нея, завършват на “дон”, например “оякодон” – ориз с яйце и пиле.
* Вагаши – сладкиши от оризово брашно, захар и адзуки /японски боб/. Японците ги приготвят с разнообразни форми и цвят.
* Кутията “бенто” – един любопитен и типично японски детайл. Бенто представлява специална кутия за храна, която може да се носи на работа, в училище, на пикник. За всяко ястие има специално отделение. В магазините в бенто поставят храната за вкъщи.

Овкусяващи съставки:
риба тон, дайкон (вид ряпа), даши (бульон от риба и водорасли), чесън, джинджифил, лимонов сок, мирин (сладко оризово вино), мисо (паста от соя), оцет от оризово вино, саке, водорасли, сусамово олио, японски босилек, соев сос, захар, уасаби (японски хрян).

Основни храни:
говеждо, яйца, зеленчуци, свинско, ориз, риба и морски дарове, тофу, нудълс, туршии с плодове
Японска чаена церемония

Наред с “Бушидо” – моралният кодекс на самурая, чайната церемония е един от не по-малко важните ключове за опознаване на националната психология на японците. В нашето съвремие тя е изключително на мода сред образованите среди. Представлява естетически култ, на който се гледа като на форма за умствено разтоварване и като начин за възпитаване на елегантни маниери и етикет. Пиенето на чай има не само целебно действие, но е и стимул за доближаването до “изначалната” красота, сътворена от природата и добрия вкус. Наподобява представление (тайнство), съпроводено с пъстра палитра от действия, жестове и пози, хармонично подредени и изкусно изпълнени.

Обстановката, в която се провежда, е вторият неин компонент. Малките размери на помещенията, скромността и простотата на подредбата, полумракът въплъщава в себе си класическата японска представа за прекрасното. Прекрасното японците отъждествяват с целесъобразното и затова всички съдове, които се използват, освен че са красиви, са и практични – от чугунения, сега порцеланов, чайник до купичката и чашките за чай. Своите представи за красота и хармония те разпростират в областта на човешките отношения и затова особено внимание обръщат на общуването, на вежливите обноски по време на церемонията. И всичко това – пиенето на чай, културата и грацията на движенията, аранжирането на цветя, калиграфското изкуство, изкуството да се любуват на природата, пораждат празнична, с богати преживявания, чувства и размисли, атмосфера, наричана “Фурю” (изящно време за почивка).

Заради всичко това чайната церемония, като синтетично изкуство наречено “Ча-ною”, е система за своеобразно пречистване на хората, но не и греховете, а по-скоро от стресове и духовно напрежение, система за доближаване и “за преклонение пред красотата в сивата светлина на делника”, изкуство, в което намират проявление и други изкуства.

По време на “Ча-ною” се създава уникален по рода си художествен образ – “образът на мига”. Този одухотворен образ е единство от красотата, породена от емоционалността и изяществото, от мярата във всичко. Тайнственият магнетизъм на тази красота се крие в това, че тя е “някак неясна, неуловима и въпреки всичко осезаема красота”. Тя е преклонение през природата и “връщане към себе си”, към вътрешния свят на отделния човек, участник в церемонията.

Известен майстор на “Ча-ною” станал Се-но Рикю (1521-1591 г.), който успява да създаде “Кодекс на чаеното изкуство” с около стотина канонични правила и изисквания.

Човек се удивлява от старанието, което японците проявяват при подготовката на самата церемония. С каква сериозност те гледат на това, на пръв поглед, най-обикновено занимание! Те се настройват празнично, създават предварителна, необичайно тържествена, но скромна атмосфера и настроение. Отстраняват всичко лошо от помислите си, подготвят се физически и емоционално.
В класическия си вид чайната церемония се провежда в малки чайни (чашицу), в по-големи – какъвто е Златният павилион в Киото, както и по домовете. Чайните архитектурно приличат на миниатюрни бедни жилища и се състоят от вход за гостите, кухня с декоративна ниша, огнище и градинка с екзотична зеленина. В тесните помещения, осветявани от един прозорец, цари полумрак, което събужда усещането за приятно усамотяване. Като се движи към чайната по пътечката, застлана с дребни камъчета, човек изоставя светските си грижи и предусеща приближаващата церемония.

Започва първата фаза на медитацията (стремежът към съвършенство) – самовглъбяването, размишлението. За преминаването към втората фаза спомагат старинният каменен фенер, който осветява пътечката привечер и в нощните часове, както и чашките за измиване на ръцете и за изплакване на устата, ниската – 90 см вратичка, през която се влиза, и която символизира, че хората се разделят с мъките си. Настроението се поддържа от приборите за чай. Японците предпочитат обикновено матовостта на приборите, радват се, когато повърхността им потъмнява. “Ние харесваме предметите, носещи следи от човешко докосване, пушек, ерозия, дъждовни ивици”, казват те. В чайните водата за чая се кипва на огнището върху въглени от вишневи клони.
Върховенството на чайната церемония видяхме и преживяхме в представителния ресторант-градина “Хаппо-ен” в Токио, потънал сред екзотична растителност и с раздвижено парково строителство.

В семейната ниша Токонома – “олтар на любовта”, е поставена ваза с аранжирани цветя (икебана). На стената е окачен надпис с философски сентенции, калиграфски изписани. Подът е застлан с рогозки, на които са поставени възглавнички. Участниците в церемонията са облечени в ярки и богато орнаментирани в различни разцветки кимона. А това са домакинята, нейната помощничка и гостите и.

С дълбок поклон домакинята посреща гостите, които сядат на възглавничките, внася поднос със сладкиши от оризово брашно, а помощничката – чайните прибори: чайник с кипнала вода, кутия със зелен чай, предварително стрит на прах, керамична купичка, чашки, бамбукова пръчка и четка. С много лекота и изящество в движенията на ръцете домакинята приготвя чая. С обаятелна усмивка и мил поглед разлива скъпоценната течност по традиция в керамична купичка, на която гостите се възхищават по задължение. Днес чаят се разлива в чашки. Домакинята разказва историята на купичката – кой е пил от нея, както и анекдоти, свързани с нея. Обичайно е всички да пият от купичката, като я подават от ръка на ръка. Пръв отпива няколко глътки най-почетният гостенин. Пиенето протича бавно и спокойно, при пълно мълчание, което символизира близостта между участниците. Със съответният етикет, грация, усмивка, поглед и приятен тон домакинята създава уютна атмосфера и празничност, импровизира и проявява творческо въображение. Следват оценки и поздравления от гостите, а домакинята ги поканва да се полюбуват на цветята в нишата, на калиграфските рисунки на стената, да пообщуват с цветята в природният кът и парка. Когато церемонията приключи, гостите се изпращат също със съответен ритуал.

Чайна церемония в Гинес
Японски град влезе в Книгата на рекордите Гинес, защото на негова територия се е състояла най-голямата чаeна церемония в света, с участието на над 14 000 души, оповестиха организаторите, цитирани от Франс прес.

14 718 любители на японския зелен чай
се събрали на 8 октомври в Нишио, за да отбележат предварително Световния ден на Книгата на рекордите Гинес. След като събули обувките си, участниците седнали на голям червен килим и в съответствие с японската традиция дегустирали едновременно напитката в присъствието на представител на Книгата на Гинес, който регистрирал новия рекорд. Предишният е бил поставен от малко повече от 7000 участници.

На община Нишио със 100 000 жители церемонията е струвала над 60 милиона йени (около 400 000 евро). Заслужаваше си да изразходваме тази сума, уверяват организаторите. Чаeната церемония ни позволи да се сближим и вероятно ще привлече повече туристи в града, допълват те.